Нищожните клаузи при договорите за бързи кредити

Най-чести идентифицираните като нищожни и неравноправни клаузи от съдилищата в Република България са клаузите за гаранция, поръчителство и неустойка по кредити. Нерядко в договорите се срещат и други форми за оскъпяване на цената на услугите, които най-често са предоставени като такси за предоставяни от кредитора допълнителни услуги с незадължителен характер. Такива са например таксите за отлагане на изпълнението, такси за експресно разглеждане, такси за удължаване на срока на кредита и други.

„Вие следва да предоставите обезпечение по своя кредит под формата на банкова гаранция, поръчителство на две физически лица с минимален доход от 2000 лв. или поръчителство от одобрено от кредитора дружество“ – това е една от най-често срещаните клаузи в договорите за кредит. Сочените изисквания се явяват неизпълними от потребителите на бързи кредити в 99% от случаите. За получаването на банкова гаранция следва потребителят първо да е депозирал гарантиращата сума в банката. Ако потребителят разполага с тази сума, за да я депозира в банката, няма да му се налага да взима кредит, предвид което и „възползването“ от страна на потребителя от тази „възможност“ на практика е невъзможно. Изискванията към поръчителите, а именно да имат определен минимален доход, който най-често е над средната работна заплата в страната, да са наети на безсрочен трудов договор, да предоставят служебни бележки от работодател, да нямат просрочия в по кредити в ЦКР, да са с непрекъснати здравноосигурителни права, както и да са поне две лица, на практика лишава кредитополучателя от използването и на тази възможност. Така в крайна сметка кредитополучателите са принудени да използват услугите на дружества – гаранти, които предоставят услуги по обезпечаване с поръчителство на договорите за кредит. Сочените гарантиращи дружества най-често са свързани лица с кредиторите и предоставят услугата си срещу възнаграждение. Възнаграждението често надвишава дори главницата по отпуснатия кредит, като същото се разсрочва на вноски, които съвпадат с вноските по договора за кредит и представляват вид добавка към вноската. Така, ако за изтеглен кредит от 1200 лв. за 12 месеца, при ГПР от 50% (установения максимален размер на ГПР), внасяте месечна вноска от около 120 лв. или общо 1440 лв., когато към вноската се добави такса гаранция в размер на 100 лв. на месец, то месечната вноска става в общ размер на 220 лв., а потребителят вместо 1440 лв. следва да върне 2 640 лв. Въпреки че изчисления от кредитора ГПР е в законоусновените граници от 50 %, реалният годишен процент на разходите, който потребителят заплаща, е в размер от около 105%.

„Ако не предоставите разписаното в договора обезпечение в 3-дневен срок, вие дължите неустойка в размер на Х лева, която за улеснение на клиента се разсрочва и заплаща към всяка от месечните вноски“ – този вид клаузи са следващите най-често срещаните клаузи в договорите за кредит, като изискванията за обезпечение най-често съвпадат с посочените в предходния параграф. Разликата тук е, че потребителят не заплаща на дружество поръчител за предоставяне на гаранционни услуги от него, а заплаща неустойка за неизпълнение на задължение по договора за кредит. Така посочените клаузи за неустойки често се обявяват за нищожни, тъй като се приема, че същите противоречат на добрите нрави.